Няма дори тишина

Гората я няма вече. Огънят я отнесе. А още трепериш от спомена и въпреки цялата тази пещ ти е студено. Толкова, толкова, толкова много студено. Сега вече няма нищо. Съвсем съвсем нищо. И затова е студено. Никога не е било. Всичките години в пустинята, под палещите лъчи на самотата. Знаеш как да се бориш с това. Но не и със студа. И разбираш, че не можеш да продължиш. Разбираш. Че не искаш да продължиш. Никъде.

Когато е горещо, боли. И винаги боли, и винаги е горещо. И когато вървиш, и когато черният пясък шуми под краката ти. Тихо, съвсем тихо, както е винаги тихо. Черно и тихо, и когато поглеждаш към огромното синьо слънце, то изгаря кожата ти, кожата ти, която отдавна е изгоряла. Сивите сгърчени мускули по черните скули треперят, когато боли. Винаги треперят, защото винаги боли. Но сините ти очи винаги срещат слънцето. Те никога не изгарят. Те са твърде крехки, за да горят. Те са най-крехкото нещо на света. Те са невинни очи. Те гледат напред и погледът ти се залавя за безкрая, за самотата на безкрая и тегли тялото ти след себе си. Стъпка по стъпка. Някога имаше прозорец и картини, които само очите виждаха през него. Някога имаше прозорец, който вече го няма, а картините се стопиха в безкрая, всички без една. Една голяма картина и две птици, и две трепкащи малки сърца. Картината е само в очите ти, тя се отразява в техния поглед, тя е винаги там отпред, и те я търсят, а я няма, а е само в тях, а никога не я е имало. Но когато очите гледат в безкрая и гонят себе си, не боли. Какво друго изобщо има значение.

Когато е вечер, на небето има звезди. Гледаш звездите и си мислиш за красотата на светлината. Мислиш си за огъня и за зората. Неподходящи мисли. Неестествени. Не значат нищо. Не значат нищо, защото огън в черната пустиня няма. А зора няма никъде. Но ти се иска да вярваш, че има, защото зората прави синьото слънце красиво. Красиво, ей толкова мъничко красиво, точно колкото искаш да го видиш. За това си мислиш, и бавно се унасяш, докато очите потреперват и избледняват в тишината. Когато настъпи пълен мрак, там е само тишината, в която целият безкрай се стопява, тя е толкова топла и уютна и тогава не е горещо, или не много, нито боли. Или не много.

Все някога всичко свършва. Когато един ден се озоваваш в гората, изведнъж разбираш, че никога вече не искаш да видиш пустинята. Когато е зелено, си спокоен. Когато листата шумят, си щастлив. Когато катеричките подскачат, когато птиците пеят, когато сърните се гонят. Знаеш, че има някой друг. Когато дърветата са толкова високи и големи и величествени и живи, знаеш, че и ти си жив. Ти си горското дете. Сякаш само си сънувал черния пясък и синьото слънце. Сякаш топлината не гори, а те кара да тичаш. Смях, вятър, шепотът на листата, лъчите на светлината, и всичко се върти, една подскачаща феерия от цветове, сред която наистина съществуваш. Сред която сините очи искрят, защото те са за това. Ти никога не знаеше това, преди да знаеш, че има гора. Ти никога не знаеше какво е живот. Ала знаеш ли сега? Има ли гора? Има ли значение? Няма, защото пътеката е постлана със златните листа, които леко се слягат под краката ти, докато тичаш и знаеш, че не си сам.

Щеше да тичаш винаги, ако не беше стигнал до езерото. Щеше да се смееш, ако не беше зърнал спокойните му води. Щеше да танцуваш. Само ако не беше погледнал сред леките вълни. Ако не беше видял картината от погледа си. Отразена в синята вода, така, както винаги си си я представял. Прелестна по всеки един начин. Невъзможно красива. Толкова, толкова истинска. Тя те зове. Зове така, че никога не би могъл да й се противопоставиш. Никога. Когато протягаш ръка към нея и пръстите ти докосват водата и разлюляват повърхността, за пръв път заставаш очи в очи с любовта. За точно един единствен миг не би могъл изобщо да бъдеш по-щастлив. Едничък миг, в който всичко има смисъл, в който всичко е прекрасно. Миг, в който знаеш какво е да имаш сърце. Миг, който свършва.

Небето притъмнява и този ужасен гръм, и отново болката, и езерото вече го няма, още преди да си осъзнал, че си се докоснал до собствените си илюзии. След това още един и още един, докато цялата гора не пламва и огънят не се понася навсякъде, заедно с тътена. Преди да знаеш какво да правиш, вече бягаш, както винаги, просто бягаш, някъде надалеч и си спомняш за пустинята. В пустинята няма огън. Там никога няма огън.

Не знаеш колко дълго си бягал, когато усещаш нещо да тупти в джоба на дрехата ти. Тичаш, но забавяш, мъничко, колкото да го извадиш, и то е птичка. И тя ти казва, здравей, аз съм твоята малка надежда. С теб, от толкова отдавна. Винаги с теб. А така и не се запознахме. Съжалявам, толкова съжалявам, че никога не се запознахме, мълви птичката, докато поема последните си глътки въздух, докато поема пепелта, която се носи навсякъде. Ако знаех, мълвиш ти, само ако знаех, че толкова много ще боли. Никога не ме е боляло толкова, малка птичко, мълвиш. Само ако знаех, шептиш на ухото й, докато тя заспива своя последен сън. Прибираш я до сърцето си и не можеш да спреш да бягаш, защото боли още повече, защото огънят те преследва със зловещите си искри. И последното, което си спомняш, преди да паднеш, е как откъсваш малка клонка от дървото. Дървото, което беше величествено. Което беше живо. Дървото, което беше гората. Гората, която беше твоето най-голямо щастие. Която беше...

И лежиш на земята, докато стихията бушува над теб, докато всичко избухва, докато всичко изчезва, завинаги, сякаш никога не го е имало, и стискаш малката клонка. Стискаш я с всичка сила и започваш да плачеш. Чуваш глас, но не го разбираш, собствените ти устни мълвят нещо, но не можеш да мислиш, можеш само да плачеш и да проклинаш деня, в който си видял езерото. Сякаш цялото ти същество се излива със сълзите ти, бавно, неусетно изтича надолу през свитите ти пръсти, докато клонката се стопява неумолимо. Та тя не е за теб, а и какво си ти, сълзите, попили в земята. Когато за малко отваряш очи, те отдавна са помръкнали. Никога няма да бъдат невинни очи.

Гората я няма вече. Огънят я отнесе. А вече я няма и пустинята. Никъде не можеш да продължиш. Разбираш го, макар да не искаш да спреш да плачеш. Сънят свършва, но ти никога няма да се събудиш. И в чернотата, където няма нищо, където няма дори тишина, чуваш и винаги ще чуваш само подигравателните гласове, които мълвят, сам. Сам, сам, сам, сам, сам. Сам, сам, сам, сам, сам. Сам, сам, сам, сам, сам.
Та защо плачеш? Ти никога не се обърна.


Автор: Моридин

Приказка за възрастни

Зле ли си? Не знаеш как да живееш по-нататък?Струва ти се, че животът ти е свършил? Ще ти разкажа една приказка.

Отдавна, много отдавна, в един процъфтяващ град живял един търговец. Търговията му вървяла и с всяка изминала година му носила все повече и повече печалба. Родил му се син, дългоочакван наследник на все по-увеличаващото се богатство. Хората в града уважавали търговеца, понеже цялото си богатство той спечелил с честна търговия, а не с измама. Градските бедняци и болните хора в града се молели за него, тъй като той правел щедри пожертвования за тяхното лечение и изхранване. Синът на търговеца растял като прилежно и здраво момче, не бил нито мързелив, нито разглезен. За радост на своя баща се превърнал в красив и образован юноша, който не се срамувал от никаква работа. В града всички казвали, че по ум, доброта, честност и справедливост той по нищо не отстъпва на баща си.Веднъж търговецът повикал сина си и му казал, че иска да събере голям керван с техните стоки и да тръгне през голямата пустиня, за да проправи нови пътища за керваните, да стигне до нови, непознати земи. Синът се съгласил с радост да съпровожда баща си в това пътешествие. Много скоро те тръгнали на път. След няколко дни търговецът се обърнал към сина си с предложение да разделят кервана. "В пустинята има много дръзки хора, а нашият керван е лека плячка за тях. Ако си разделим стоката поравно, има надежда, че поне един от нас ще стигне до нови, богати земи."Послушният син се съгласил с мъдрите думи на баща си, получил своята част от стоки и камили и скоро стигнал до нови, цветущи земи, където започнал да търгува също толкова честно, както и баща му, с което прославил името си, оженил се за дъщерята на владетеля на тази земя и след неговата смърт поел щастливо управлението й.В едно прекрасно утро в покоите на младия владетел влязъл един слуга, който всеки ден бил длъжен да докладва на своя господар за всички малки и големи събития, станали отвъд стените на двореца. Слугата му разказал за малко събитие, станало сутринта в градските бани. Разказал как днес в банята дошъл да се измие странстващ беден чужденец, и в момента, когато се къпел, му откраднали дрехите. Той обаче вместо да заплаче, започнал да се смее, въпреки че изобщо нямал вид на малоумен. Младият владетел заповядал да доведат бедняка при него в двореца. Какво било неговото учудване и каква радост изпълнила сърцето му, когато в ограбения чужденец познал своя, загубен завинаги, както той си мислел, баща.Ето какво му разкрил не по-малко щастливият му баща: "По онова време, когато ние живеехме в нашия град, аз разбрах, че в този живот съм постигнал всичко, за което дори не съм мечтал: имах богатство и уважението на моите съграждани. И разбрах, синко, че от този момент нататък моят живот ще трябва да започне да се променя към по-лошо. Затова събрах голям керван с всички наши стоки и тръгнахме с теб към нови земи. Затова и разделих аз нашия керван и те пратих да вървиш самостоятелно по своя път. На следващия ден след като ти потегли в пустинята със своя керван, нас ни нападнаха разбойници, разграбиха всичко и убиха всички, само аз по чудо се спасих и тръгнах да бродя сам по пустинята. По пътя си срещнах красиви и богати страни и градове, но щастието и късметът вече не бяха с мен. Никъде не можах да постигна успех, макар че полагах за това всички усилия. До момента, в който пристигнах в твоя град, единственото, което ми беше останало, освен живота, бяха моите бедняшки парцали върху гърба ми, които ми откраднаха в градската баня. Тогава започнах да се смея. Разбрах, че съм загубил последното, а това означаваше, че пак всичко ще се променя и... ме доведоха при тебе!"

Стана ли ти по-леко? Нали не мислиш, че животът е свършил? Сега разбираш ли, че в живота има толкова много - прекрасно и уродливо, тъжно и смешно, скръб и радост, раздяла и любов, че да се преживее всичко това... Просто няма, няма нищо по-интересно!!!

Олга Чукá

За любовта и лудостта

Веднъж в едно ъгълче на Земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
- Хайде да играем на криеница, а!?
ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
- Криеница? Що за игра е това?
Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях , например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък. ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.
- Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА. Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно. Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
- Един милион, - казала ЛУДОСТТА и се заела с търсенето. Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие. И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни тя се криела на дъното на океана). Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата нараниии очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач. И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...

Най-...

Най-хубавият ден? Днешният.
Най-голямата спънка? Страхът.
Най-лесното нещо? Да се заблудиш.
Най-голямата грешка? Да паднеш духом.
Коренът на всички злини? Егоизмът.
Най-хубавото развлечение? Работата.
Най-голямото поражение? Отчаянието.
Най-добрите учители? Децата.
Най-първата необходимост? Общуването.
Най-голямото щастие? Да си полезен на другите.
Най-голямата тайна? Смъртта.
Най-неприятният недостатък? Лошото настроение.
Най-опасният човек? Лъжецът.
Най-коварното чувство? Ненавистта.
Най-красивият подарък? Прошката.
Най-необходимото? Домашното огнище.
Най-краткият път? Правилният.
Най-приятното усещане? Вътрешният мир.
Най-добрата защита? Усмивката.
Най-доброто лекарство? Оптимизмът.
Най-доброто удовлетворение? Изпълненият дълг.
Най-мощната сила на света? Вярата. Единствената реалност: ЛЮБОВТА !!!!

/Майка Тереза/

Шестте грешки на човека

1. Заблудата, че личният напредък се постига чрез потъпкване на другите.

2. Склонността да се тревожим за неща, които не могат да бъдат променени или поправени.

3. Твърдението, че нещо е невъзможно, защото ние не сме способни да го направим.

4. Отказът да оставим настрана дребнавите си предпочитания.

5. Пренебрежението към развитието и усъвършенстването на духа и липсата на навика да четем и да учим.

6. Опитите да натрапваме на другите своите убеждения и своя начин на живот.

Марк Тулий Цицерон (106 г. пр. Хр. - 43 г. пр. Хр.)

Парите

С пари можеш да си купиш къща, но не и дом.
Можеш да си купиш легло, но не и сън.
Можеш да си купиш часовник, но не и време.
Можеш да си купиш книга, но не и знание.
Можеш да си купиш пожелание, но не и уважение.
Можеш да си платиш за лекар, но не и за здраве.
Можеш да си купиш живот, но не и душа.
Можеш да си купиш секс, но не и любов.

13 фрази за живота

1. Обичам те, не затова какъвто си, а затова какъв съм аз, когато съм до теб.
2. Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а пък тоз дето заслужава, няма да те разплаче.
3. Само защото някой не те обича, както на тебе ти се иска, то не значи, че не те обича от все сърце.
4. Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.
5. Най-много ти липсва този, който е до теб, а ти знаеш, че никога няма да е твой.
6. Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, де да знаеш, може някой в тоз момент да се влюби в нея.
7. За света може да си един човек, но за един човек може да си целия свят.
8. Не си губи времето с човек, на който му е все едно дали си до него...
9. Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си.
10. Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.
11. Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но, за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.
12. Стани по-добър човек, и гледай да си на ясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.
13. Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.

ГAБРИЕЛ ГAРСИЯ МAРКЕС

Да се замислиш

Най добрият ми приятел отвори чекмеджето на скрина на своята съпруга и извади оттам едно опаковано в копринена хартия пакетче. Това не беше просто само пакетче, а едно пакетче с бельо в него. Той захвърли хартията и наблюдаваше с тъга коприната и дантелите. Това аз й го купих, когато бяхме за първи път в Ню Йорк. От тогава са изминали сигурно 8-9 години. Тя никога не го облече. Искаше да го запази за някакъв особен повод. И сега, аз мисля, че това е точният момент".Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, които щяха да бъдат взети от погребалната агенция. Неговата съпруга беше починала.
Когато той се обърна към мен, ми каза: “Никога нищо не прибирай за някакъв особен случай. Всеки ден, в който живееш е един особен повод".
Аз винаги си спомням тези думи.
Те промениха моя живот.
Днес аз чета повече от по рано и чистя по малко.
Аз сядам на моята тераса и се наслаждавам на природата без да обръщам внимание на треволяците в градината ми.
Аз прекарвам повече време с моето семейство и с моите приятели и по-малко работя.
Аз разбрах, че животът е една сбирка от опит, който трябва високо да се цени.
От сега нататък нищо повече не прибирам и не пазя. Употребявам всекидневно моите кристални чаши. Ако имам желание дори обличам новото си яке до супермаркета. Употребявам също така и любимите си парфюми, щом имам желание за това.
Фрази, като напр. “Един ден"..... или “На някой от следващите дни...." вече не съществуват за мен и съм ги изхвърлил от моя речник.
Ако си струва, искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги направя.
Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя приятел, ако тя знаеше, че утре няма да я има вече : едно утре, което ние всички доста лекомислено очакваме.
Аз мисля, че тя би звъннала по телефона на своето семейство и на някои близки приятели. Може би аз също бих позвънил на някои стари приятели за да се сдобря с тях и да се извиня за някои стари пререкания. Мисълта, че тя би поискала да отиде още веднъж да яде по китайски /нейната любима кухня/, ми харесва особено много.
Това са тези малки не извършени неща, които много биха ме смутили, ако знаех, че моите дни са преброени.
Бих се изнервил също така, ако не бях се видял с определени приятели, с които бих искал да се свържа в “някой от следващите дни".
Бих се изнервил също така ако установях, че не съм написал онези писма, които исках да напиша “в някой от следващите дни".
Бих бил изнервен, че не съм казвал често на най близките си колко много ги обичам.
Сега вече нищо няма да пропусна, да отложа за утре или да запазя, ако това би ми донесло радост и смях в моя живот.
Аз си казвам, че всеки ден е нещо особено всеки ден, всеки час, както и всяка минута са нещо особено...

Липсваш ми

Защо замина толкова далече?
Заедно защо не сме вече?
Разстояние в момента ни дели,
хиляди невидими земи.

Тука ме остави ти сама,
да тъгувам и да плача у дома,
да страдам, във душата да горчи,
а сърцето болно да гори.

Липсват ми очите ти горещи.
Липсват ми и късните ни срещи.
Липсва ми и мекия ти глас.
Липсва ми изгарящата страст.

Нужни са ми твоите ръце.
Нуждая се като мъничко дете
от силата ти, от грижата за мен,
от изгравящото слънце всеки ден.

По този начин не мога да живея.
Вече не говоря, не се смея.
Ще те чакам, за да ме прегърнеш.
Ще чакам! Докато се върнеш.

Очакване

На пейката пред таз студена сграда
със белите олющени стени,
ей там навън на тротоара
всяка вечер той седи.
С бастунчето във дясната ръка,
с оределите, бели коси,
с наведена напред глава
и насълзените очи.
Той чака някой или нещо,
винаги, по всяко време,
в студено или горещо...
И ако се случи да задреме
така както си стои,
се сепва изведнъж поглежда.
Надява се, но не би.
А после става, бавно тръгва,
отправя се към входа на дома...
Очаква старецът да се върне,
да си види и той сина.
Изоставен тук във тази стая,
изоставен от роднини и деца
очаква светлата омая
да дойде да го вземе от света.
Петнадесет години вече
живее той във тази сграда.
Петнадесет години вечер
излиза вън на тротоара.
По лицето стича се сълза.
Една сълза като кръв гореща.
И отпуска оклюмала глава...
И вижда светлина насреща...

*******

Днес пак от небето получаваме дар -
дъжд тих и спокоен бавно вали.
И всяка капка е един спомен стар,
който във мене боли.

Унило е всичко и бавно подтиска
и мачка мойта душа,
сякаш зловеща сила притиска
тягостната тишина.

Ще разкъсам нощта със твоето име.
Ще разбия тишината на парчета безброй.
Ще викам през горещите сълзи "Вземи ме!".
Ще искам цял живот да си мой.

Ще разпръсна с любов тъмнината.
Ще заключа душата ти в мен.
Ще нося с криле светлината.
Ще създам вечност от ден.

На мама

Как да живея ти ме научи.

Ти ми показа какво е любовта.

Ти си до мен щом нещо се случи.

Ти си до мен когато греша.



Ти си до мен, когато съм тъжна,

когато нещо в сърцето тежи,

когато излизам, когато се връщам,

когато си мисля за мойте мечти.



Ти бе до мен, когато се смеех,

когато се случеше хубаво нещо,

когато аз цялата греех

щом се върнах от първата среща.

Обичай ме

Поглеждам във прозрачно огледало
и виждам образа ти весел там
И самота във стаята ми само
ще чувствам тази вечер, знам.

Живея във омраза и във болка,
в страдание, мечти и във тъга.
Живея като амазонка -
с мъже съм, а всъщнст съм сама.

Обичай ме, тъй както те обичам.
искай ме, търси и ме жадувай.
Със теб ще бъда, във всичко се заричам.
Целувай ме, целувай ме, целувай...

Моля се

Съдбата си на теб обричам.
Живота си на теб ще дам.
Безименна ще се наричам.
Тялото ми ще е храм.
Храм, във който да се моля
за нежност, ласки и любов.
Сама ще страдам по неволя.
Ще чакам. Станеш ли готов
аз знам ще тръгнеш да ме търсиш.
Да търсиш моята душа,
която сам преди прекърши.
А тя бе пълна с топлота.
В момента пълна е със мъка.
Крещи без глас, кърви, боли
за горчивата разлъка, за красивите очи.
Но макар да чакам, да се моля
при мене да се върнеш ти,
със себе си не ще да споря,
дори сърцето да гори.

Сърдити

Не се сърди, когато ти говоря.
Понякога и аз сама не знам
защо започваме със теб да спорим
и проблем става тъй голям.

Животът е от думи един низ.
Нещо иска всеки да ти каже.
Всеки има своят си каприз
и своята си лудост даже.

От нищо получава се кавгата,
редуват се и вик, и плач, и стон.
И после не побира ти главата
как от мухата стана слон.

В началото приказваме нормално.
Минава време - ту говорим, ту мълчим,
но понякога оказва се фатално
щом започнем с теб да си крещим.

Не се сърди, когато ти говоря.
Отново чувствата напират в мен.
И започваме със теб да спорим...
Нали ще ни мине след някой ден?

Свят

Над мръсната, черна земя
небето е мрачно и сиво.
Всред изсъхнала, грозна трева
няма нищо, нищо красиво.

Дървета оголили клони.
И кал, безразличие, глад.
Облак сълзите си рони
в монотонния, шумния град.

Минават забързани хора,
минават по мократа пръст,
носещи тежка умора,
носещи своят си кръст.

Спи!

Сънувай свят с изпълнени копнежи,

без лъжи, без грешки и без грях.

Свят пълен със любов и с думи нежни.

Един свят без болка и без страх.

Раздяла

Половин живот прекаран в самота.
Половин живот прекаран във тъга.
В очакване на сладостта и още
в очакване на срещите ни нощем.

Срещите прекарани със радост
в разцъфващата, свежата ни младост.
С целувките горещи като жар,
поднесени от съдбата като дар.

Красива вечер, красива тишина.
Но колко бързо свършва днес нощта,
когато знам, че това е за последно.
Това, което вършим не е редно.

Целуваш ме и ме галиш по косите,
самотни ще бъдат вече дните,
когато теб те няма, не си тук,
дори да съм в прегръдките на друг.

Довиждане! Съмва се сега.
Слънцето казва "Идва деня!"
и ние се разделяме още по влюбени...
След време ще търсим дните изгубени.

Но ти помни - обичам те аз.
И ще те обичам до сетния си час.
Но не можем да хвърляме в очите ни прах -
нашата връзка бе един грях.

Светлина

Аз те виждам едва.
Светлината ми пречи.
Частица една
дошла от далече.

Съвсем е близо сега светлината.
Много блести, очите изгаря.
Около мене е светло, но тъмно в душата.
Във мен една врата се затваря.

А преди бе далеч
и осветяваше света.
И сякаш със реч
говореше за любовта.

Пътя ни показваше,
знаехме къде вървим.
Какво да правим казваше,
а ние трябваше да продължим.

Но сега... сега заслепява
очите ми, моят живот.
И даже нямам представа
какво става с нашата любов.

Защото боли когато погледна
все едно раната някой соли.
Затова тази любов е последна.
Защото боли! Защото боли!

Сбогом

Не мога да кажа само с две думи
това, което ми тежи.
Дори със всички думи в ума ми
да разоблича твоите лъжи.

Не мога да продължавам по същият начин
да се доверявам, да вярвам, да страдам.
Не мога да продължавам да плача
и в сълзите тъгата да влагам.

Не мога, не искам вече да бягам
от истината, от реалността.
И няма вече все аз да се впрягам
а ти да я караш само така.

Не мога да слушам приказки празни
и да се правя на щастлива.
Не мога. А и те не са важни,
защото до душата не стигат.

А и как да стигнат - там има преграда
поставена от самият теб,
за да не може друг да посяга
на моето женско сърце.

Обичах те, а ти мене не
макар и умело да го прикриваше.
Чаках те през цялото време,
а ти в себе си се скриваше.

Така че приятелю сбогом ти казвам.
Мъчно е, но какво да се прави...
Както винаги аз ще приказвам,
но мога ли нещо сега да направя?!

Ще помня

Две очи и една сълза.
Вятър в косите...
Къде е любовта?
Остана във дните
на младостта.

Ти си отиваш.
Какво да направя?
Изобщо не спираш.
Сърцето изгаря.

Докосна ме, повярвах ти...
Радост и болка се сляха в едно.
Най-искреното дадох ти
и се завъртя любовното колело.

Но защо със чувствата ми си играеш?
Ако искаш върви си, но не ме наранявай.
А как те обичам ти сам си знаеш.
Върви при друга и не ме забравяй.

А аз ще те помня със радост.
И нашето време ще помня.
Онази щастлива младост,
която сега гоня.

Ще помня и веселите дни.
Във това ти сигурен бъди.
Само те моля - ти също помни.
Тръгвай! Не се обръщай! Върви!

Защо?

Защо не каза, че искаш любов?
Защо не каза, че ти ме обичаш?
Това бе просто зов,
но ти все още не го изричаш.

Защо не поиска моята душа?
Защо не поиска сърцето нещастно?
Защо не каза дума една?
Щеше да бъде прекрасно.

Да беше поискал мене самата,
да беше поискал моя живот,
да беше поискал даже съдбата..
щях да бъда твоя до гроб.

Но ти не каза, ти не поиска.
Вечно мълчеше, вечно го кри.
Все на дълбоко ти го подтиска,
а не можеш да кажеш на чувствата "Спри!".

Незнам нищо за теб

Дори не знам дали ме обичаш.
Дори не знам дали си такъв
за какъвто ти се наричаш,
за какъвто те приема светът.

Как да разбера държиш ли на мен,
когато винаги си различен -
вулгарен във някой ден,
а друг -приличен.

Не мога да разбера що за човек си,
след като до себе си не ме допускаш.
Не мога да разбера дали си естествен,
след като никога не се отпускаш.

Обичам те.

Обичам те! Без теб не мога да живея.
Обичам те! Нима не ме разбра?!
Какво не бих дала да се слеят
за кратко време нашите тела...

Обичам те! Животът ми е скучен,
когато си далече ти от мен.
Обичам те! Ти не си само случай
във моя еднообразен ден.

Обичам те! Не мога да търпя,
когато знам, че си със друга.
Как да си представя таз жена,
че галиш, любиш и целуваш?!

Обичам те! От толкоз дълго време.
Обичах те! Преди и след това.
И исках ти да си за мене,
и да съм за тебе аз една.

Обичах те! Но времето ни грабна.
Живота ни въвлече в своя ритъм.
Обичах те! Любовта ни бе славна,
но искам само нещо да попитам.

Обичах те, а ти не ме разбра
и потъна там някъде в тъмата.
Ти мислеше, че това е игра
и хвана друга за ръката.

Но свърши вече таз игра -
след тебе непрекъснато да тичам.
Та питам те: любов ли бе това?
Но аз все още те обичам...

Кажи!

Целувай ме, обичай ме, люби!
Гали ме нежно по косите,
говори ми без да те боли,
погледно ме влюбено в очите.

Забрави за болката, която
без да исках аз ти причиних.
Забрави за горчивината,
за всичко, за което аз греших.

Никога не бих желала
отново да те нараня,
но и никога не бих посмяла
да кажа първа тези две слова...

Онези двечки думички прекрасни,
съдържащи целия ми свят,
ту меко нежни, ту горещо страстни,
красиви като розов цвят.

Кажи ми ти, че ме обичаш.
Че въздух съм за теб, кажи!
За да можеш всеки ден да дишаш.
Говори сега, не ме лъжи!

Верни ли са ония твои думи,
че за теб съм слънце и вода,
че през неведомите друми
те водя като месечина във нощта?

Но знай, че слънцето се скрива.
Не се вижда понякога луната.
Въздухът се случва да не стига.
Че всичко свършва на земята.

Боли

Сърцето ми на парчета е разбито
и всяка част от него в плам гори.
И няма вече в него нищо скрито,
а само ме изгаря и боли.

Очите ми - те слепи са за друг
и пламъкът щастлив във тях го няма.
Изгасна откакто не си тук,
откакто вече не сме двама.

Ръцете ми - пречупени крила,
ласка те на друг не дават.
И не мога при друг да излетя -
те болят и не позволяват.

Устните - за думи те са неми.
Как да кажа на друг, че го обичам?!
Тез думи - малки, но големи?
И на друг във вярност да се вричам...

Сълзите ми - кървави реки
засъхват по бузите горещи
и оставят червените следи
за спомен на щастливите ни срещи.

Преди и сега

Ти бе за мен приятел и брат.
Ти бе за мен любовник и мъж.
Ти бе за мен красив слънчев свят,
във който живях само веднъж.

Но вече за мене си просто човек
без личност, без смисъл, без име.
Нищо, че живота ми няма да е лек,
ще свикна с това, макар след години.

Сън

Сън ли е нашата любов?
Всичко е толкова красиво.
Нали го няма онзи дълбок ров,
който ни делеше преди години?

Сънувам ли аз, че си до мен,
сънувам ли, че горещо ме обичаш?
Сънувам ли, че във всеки един ден
да ме закриляш и пазиш се заричаш?

Сън ли са твоите целувки,
с които ме обсипваш ежечасно?
И меките и нежните милувки?
А всичко е толкова прекрасно...

И така непрекъснато се чудя
дали е сън всичкото това.
Ако е така не искам да се будя,
а да продължавам да си спя.

Любов

На жестокото време на скалистия бряг
седя си и гледам бели звезди.
Търся те, искам те, чакам те пак.
Да дойдеш единствен, да дойдеш ти.

Звездите се смеят, гонят се бесни,
сменят се есен, зима и лято.
По теб съм изплакала толкова песни,
за мен ти стана нещото свято.

Болката е сладка. Болка от любов
как в душата хубаво париш.
Да бъдеш винаги, вечно готов
с длан нечия длан да погалиш.

Кама

Хващам и дълбая сама.
Дълбая в сърцето туптящо.
С желязна студена кама
дълбая в сърцето кървящо.

Вземи от мен тази кама,
с ледени ръце вземи я.
Забий я дълбоко в мойта душа,
рязко, изведнъж - забий я.

Режи! Защо боли поне да знам.
Да зная, че от тебе страдам.
Да знам, че си ти виновен, сам.
Да знам, че спъвам ли се - падам.

Помогни, отърви ме от тази вина.
Подкрепата твоя със сълзи си прося.
Поеми малко от мене това,
което не мога сама да износя.

Две в едно

Две души се сливат в едно.
Две сълца бият в едно.
Два пътя се преплитат в един.
Два живота се свързват в един...

Две очи ме изгарят,
две свещи догарят,
две чаши оставени,
две думи забравени...

Ти знаеш защо те извиках.
Ти знаеш, но всичко мълчи.
Тишината даже притихна
и огънят спря да гори.

Устни попити с винó
едва, едва тихо мълвят
"Две души слети в едно
в една посока вървят".

А ти безмълвен оставаш.
Какво да каже ранено съце?
Тиха въздишка издаваш,
но знай - сърцата са две.

Две очи сега ще попитат:
"Не разбра ли дори,
че в една се преплитат
двете наши съдби?"

Аз сбогом няма да ти казвам.
Че те обичам няма да показвам.
Един път върви през гората.
Безброй пътеки - през полята.