Няма дори тишина

Гората я няма вече. Огънят я отнесе. А още трепериш от спомена и въпреки цялата тази пещ ти е студено. Толкова, толкова, толкова много студено. Сега вече няма нищо. Съвсем съвсем нищо. И затова е студено. Никога не е било. Всичките години в пустинята, под палещите лъчи на самотата. Знаеш как да се бориш с това. Но не и със студа. И разбираш, че не можеш да продължиш. Разбираш. Че не искаш да продължиш. Никъде.

Когато е горещо, боли. И винаги боли, и винаги е горещо. И когато вървиш, и когато черният пясък шуми под краката ти. Тихо, съвсем тихо, както е винаги тихо. Черно и тихо, и когато поглеждаш към огромното синьо слънце, то изгаря кожата ти, кожата ти, която отдавна е изгоряла. Сивите сгърчени мускули по черните скули треперят, когато боли. Винаги треперят, защото винаги боли. Но сините ти очи винаги срещат слънцето. Те никога не изгарят. Те са твърде крехки, за да горят. Те са най-крехкото нещо на света. Те са невинни очи. Те гледат напред и погледът ти се залавя за безкрая, за самотата на безкрая и тегли тялото ти след себе си. Стъпка по стъпка. Някога имаше прозорец и картини, които само очите виждаха през него. Някога имаше прозорец, който вече го няма, а картините се стопиха в безкрая, всички без една. Една голяма картина и две птици, и две трепкащи малки сърца. Картината е само в очите ти, тя се отразява в техния поглед, тя е винаги там отпред, и те я търсят, а я няма, а е само в тях, а никога не я е имало. Но когато очите гледат в безкрая и гонят себе си, не боли. Какво друго изобщо има значение.

Когато е вечер, на небето има звезди. Гледаш звездите и си мислиш за красотата на светлината. Мислиш си за огъня и за зората. Неподходящи мисли. Неестествени. Не значат нищо. Не значат нищо, защото огън в черната пустиня няма. А зора няма никъде. Но ти се иска да вярваш, че има, защото зората прави синьото слънце красиво. Красиво, ей толкова мъничко красиво, точно колкото искаш да го видиш. За това си мислиш, и бавно се унасяш, докато очите потреперват и избледняват в тишината. Когато настъпи пълен мрак, там е само тишината, в която целият безкрай се стопява, тя е толкова топла и уютна и тогава не е горещо, или не много, нито боли. Или не много.

Все някога всичко свършва. Когато един ден се озоваваш в гората, изведнъж разбираш, че никога вече не искаш да видиш пустинята. Когато е зелено, си спокоен. Когато листата шумят, си щастлив. Когато катеричките подскачат, когато птиците пеят, когато сърните се гонят. Знаеш, че има някой друг. Когато дърветата са толкова високи и големи и величествени и живи, знаеш, че и ти си жив. Ти си горското дете. Сякаш само си сънувал черния пясък и синьото слънце. Сякаш топлината не гори, а те кара да тичаш. Смях, вятър, шепотът на листата, лъчите на светлината, и всичко се върти, една подскачаща феерия от цветове, сред която наистина съществуваш. Сред която сините очи искрят, защото те са за това. Ти никога не знаеше това, преди да знаеш, че има гора. Ти никога не знаеше какво е живот. Ала знаеш ли сега? Има ли гора? Има ли значение? Няма, защото пътеката е постлана със златните листа, които леко се слягат под краката ти, докато тичаш и знаеш, че не си сам.

Щеше да тичаш винаги, ако не беше стигнал до езерото. Щеше да се смееш, ако не беше зърнал спокойните му води. Щеше да танцуваш. Само ако не беше погледнал сред леките вълни. Ако не беше видял картината от погледа си. Отразена в синята вода, така, както винаги си си я представял. Прелестна по всеки един начин. Невъзможно красива. Толкова, толкова истинска. Тя те зове. Зове така, че никога не би могъл да й се противопоставиш. Никога. Когато протягаш ръка към нея и пръстите ти докосват водата и разлюляват повърхността, за пръв път заставаш очи в очи с любовта. За точно един единствен миг не би могъл изобщо да бъдеш по-щастлив. Едничък миг, в който всичко има смисъл, в който всичко е прекрасно. Миг, в който знаеш какво е да имаш сърце. Миг, който свършва.

Небето притъмнява и този ужасен гръм, и отново болката, и езерото вече го няма, още преди да си осъзнал, че си се докоснал до собствените си илюзии. След това още един и още един, докато цялата гора не пламва и огънят не се понася навсякъде, заедно с тътена. Преди да знаеш какво да правиш, вече бягаш, както винаги, просто бягаш, някъде надалеч и си спомняш за пустинята. В пустинята няма огън. Там никога няма огън.

Не знаеш колко дълго си бягал, когато усещаш нещо да тупти в джоба на дрехата ти. Тичаш, но забавяш, мъничко, колкото да го извадиш, и то е птичка. И тя ти казва, здравей, аз съм твоята малка надежда. С теб, от толкова отдавна. Винаги с теб. А така и не се запознахме. Съжалявам, толкова съжалявам, че никога не се запознахме, мълви птичката, докато поема последните си глътки въздух, докато поема пепелта, която се носи навсякъде. Ако знаех, мълвиш ти, само ако знаех, че толкова много ще боли. Никога не ме е боляло толкова, малка птичко, мълвиш. Само ако знаех, шептиш на ухото й, докато тя заспива своя последен сън. Прибираш я до сърцето си и не можеш да спреш да бягаш, защото боли още повече, защото огънят те преследва със зловещите си искри. И последното, което си спомняш, преди да паднеш, е как откъсваш малка клонка от дървото. Дървото, което беше величествено. Което беше живо. Дървото, което беше гората. Гората, която беше твоето най-голямо щастие. Която беше...

И лежиш на земята, докато стихията бушува над теб, докато всичко избухва, докато всичко изчезва, завинаги, сякаш никога не го е имало, и стискаш малката клонка. Стискаш я с всичка сила и започваш да плачеш. Чуваш глас, но не го разбираш, собствените ти устни мълвят нещо, но не можеш да мислиш, можеш само да плачеш и да проклинаш деня, в който си видял езерото. Сякаш цялото ти същество се излива със сълзите ти, бавно, неусетно изтича надолу през свитите ти пръсти, докато клонката се стопява неумолимо. Та тя не е за теб, а и какво си ти, сълзите, попили в земята. Когато за малко отваряш очи, те отдавна са помръкнали. Никога няма да бъдат невинни очи.

Гората я няма вече. Огънят я отнесе. А вече я няма и пустинята. Никъде не можеш да продължиш. Разбираш го, макар да не искаш да спреш да плачеш. Сънят свършва, но ти никога няма да се събудиш. И в чернотата, където няма нищо, където няма дори тишина, чуваш и винаги ще чуваш само подигравателните гласове, които мълвят, сам. Сам, сам, сам, сам, сам. Сам, сам, сам, сам, сам. Сам, сам, сам, сам, сам.
Та защо плачеш? Ти никога не се обърна.


Автор: Моридин

За любовта и лудостта

Веднъж в едно ъгълче на Земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
- Хайде да играем на криеница, а!?
ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
- Криеница? Що за игра е това?
Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях , например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък. ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.
- Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА. Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно. Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
- Един милион, - казала ЛУДОСТТА и се заела с търсенето. Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие. И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни тя се криела на дъното на океана). Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата нараниии очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач. И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...

Да се замислиш

Най добрият ми приятел отвори чекмеджето на скрина на своята съпруга и извади оттам едно опаковано в копринена хартия пакетче. Това не беше просто само пакетче, а едно пакетче с бельо в него. Той захвърли хартията и наблюдаваше с тъга коприната и дантелите. Това аз й го купих, когато бяхме за първи път в Ню Йорк. От тогава са изминали сигурно 8-9 години. Тя никога не го облече. Искаше да го запази за някакъв особен повод. И сега, аз мисля, че това е точният момент".Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, които щяха да бъдат взети от погребалната агенция. Неговата съпруга беше починала.
Когато той се обърна към мен, ми каза: “Никога нищо не прибирай за някакъв особен случай. Всеки ден, в който живееш е един особен повод".
Аз винаги си спомням тези думи.
Те промениха моя живот.
Днес аз чета повече от по рано и чистя по малко.
Аз сядам на моята тераса и се наслаждавам на природата без да обръщам внимание на треволяците в градината ми.
Аз прекарвам повече време с моето семейство и с моите приятели и по-малко работя.
Аз разбрах, че животът е една сбирка от опит, който трябва високо да се цени.
От сега нататък нищо повече не прибирам и не пазя. Употребявам всекидневно моите кристални чаши. Ако имам желание дори обличам новото си яке до супермаркета. Употребявам също така и любимите си парфюми, щом имам желание за това.
Фрази, като напр. “Един ден"..... или “На някой от следващите дни...." вече не съществуват за мен и съм ги изхвърлил от моя речник.
Ако си струва, искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги направя.
Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя приятел, ако тя знаеше, че утре няма да я има вече : едно утре, което ние всички доста лекомислено очакваме.
Аз мисля, че тя би звъннала по телефона на своето семейство и на някои близки приятели. Може би аз също бих позвънил на някои стари приятели за да се сдобря с тях и да се извиня за някои стари пререкания. Мисълта, че тя би поискала да отиде още веднъж да яде по китайски /нейната любима кухня/, ми харесва особено много.
Това са тези малки не извършени неща, които много биха ме смутили, ако знаех, че моите дни са преброени.
Бих се изнервил също така, ако не бях се видял с определени приятели, с които бих искал да се свържа в “някой от следващите дни".
Бих се изнервил също така ако установях, че не съм написал онези писма, които исках да напиша “в някой от следващите дни".
Бих бил изнервен, че не съм казвал често на най близките си колко много ги обичам.
Сега вече нищо няма да пропусна, да отложа за утре или да запазя, ако това би ми донесло радост и смях в моя живот.
Аз си казвам, че всеки ден е нещо особено всеки ден, всеки час, както и всяка минута са нещо особено...