Липсваш ми

Защо замина толкова далече?
Заедно защо не сме вече?
Разстояние в момента ни дели,
хиляди невидими земи.

Тука ме остави ти сама,
да тъгувам и да плача у дома,
да страдам, във душата да горчи,
а сърцето болно да гори.

Липсват ми очите ти горещи.
Липсват ми и късните ни срещи.
Липсва ми и мекия ти глас.
Липсва ми изгарящата страст.

Нужни са ми твоите ръце.
Нуждая се като мъничко дете
от силата ти, от грижата за мен,
от изгравящото слънце всеки ден.

По този начин не мога да живея.
Вече не говоря, не се смея.
Ще те чакам, за да ме прегърнеш.
Ще чакам! Докато се върнеш.

Очакване

На пейката пред таз студена сграда
със белите олющени стени,
ей там навън на тротоара
всяка вечер той седи.
С бастунчето във дясната ръка,
с оределите, бели коси,
с наведена напред глава
и насълзените очи.
Той чака някой или нещо,
винаги, по всяко време,
в студено или горещо...
И ако се случи да задреме
така както си стои,
се сепва изведнъж поглежда.
Надява се, но не би.
А после става, бавно тръгва,
отправя се към входа на дома...
Очаква старецът да се върне,
да си види и той сина.
Изоставен тук във тази стая,
изоставен от роднини и деца
очаква светлата омая
да дойде да го вземе от света.
Петнадесет години вече
живее той във тази сграда.
Петнадесет години вечер
излиза вън на тротоара.
По лицето стича се сълза.
Една сълза като кръв гореща.
И отпуска оклюмала глава...
И вижда светлина насреща...

*******

Днес пак от небето получаваме дар -
дъжд тих и спокоен бавно вали.
И всяка капка е един спомен стар,
който във мене боли.

Унило е всичко и бавно подтиска
и мачка мойта душа,
сякаш зловеща сила притиска
тягостната тишина.

Ще разкъсам нощта със твоето име.
Ще разбия тишината на парчета безброй.
Ще викам през горещите сълзи "Вземи ме!".
Ще искам цял живот да си мой.

Ще разпръсна с любов тъмнината.
Ще заключа душата ти в мен.
Ще нося с криле светлината.
Ще създам вечност от ден.

На мама

Как да живея ти ме научи.

Ти ми показа какво е любовта.

Ти си до мен щом нещо се случи.

Ти си до мен когато греша.



Ти си до мен, когато съм тъжна,

когато нещо в сърцето тежи,

когато излизам, когато се връщам,

когато си мисля за мойте мечти.



Ти бе до мен, когато се смеех,

когато се случеше хубаво нещо,

когато аз цялата греех

щом се върнах от първата среща.

Обичай ме

Поглеждам във прозрачно огледало
и виждам образа ти весел там
И самота във стаята ми само
ще чувствам тази вечер, знам.

Живея във омраза и във болка,
в страдание, мечти и във тъга.
Живея като амазонка -
с мъже съм, а всъщнст съм сама.

Обичай ме, тъй както те обичам.
искай ме, търси и ме жадувай.
Със теб ще бъда, във всичко се заричам.
Целувай ме, целувай ме, целувай...

Моля се

Съдбата си на теб обричам.
Живота си на теб ще дам.
Безименна ще се наричам.
Тялото ми ще е храм.
Храм, във който да се моля
за нежност, ласки и любов.
Сама ще страдам по неволя.
Ще чакам. Станеш ли готов
аз знам ще тръгнеш да ме търсиш.
Да търсиш моята душа,
която сам преди прекърши.
А тя бе пълна с топлота.
В момента пълна е със мъка.
Крещи без глас, кърви, боли
за горчивата разлъка, за красивите очи.
Но макар да чакам, да се моля
при мене да се върнеш ти,
със себе си не ще да споря,
дори сърцето да гори.

Сърдити

Не се сърди, когато ти говоря.
Понякога и аз сама не знам
защо започваме със теб да спорим
и проблем става тъй голям.

Животът е от думи един низ.
Нещо иска всеки да ти каже.
Всеки има своят си каприз
и своята си лудост даже.

От нищо получава се кавгата,
редуват се и вик, и плач, и стон.
И после не побира ти главата
как от мухата стана слон.

В началото приказваме нормално.
Минава време - ту говорим, ту мълчим,
но понякога оказва се фатално
щом започнем с теб да си крещим.

Не се сърди, когато ти говоря.
Отново чувствата напират в мен.
И започваме със теб да спорим...
Нали ще ни мине след някой ден?

Свят

Над мръсната, черна земя
небето е мрачно и сиво.
Всред изсъхнала, грозна трева
няма нищо, нищо красиво.

Дървета оголили клони.
И кал, безразличие, глад.
Облак сълзите си рони
в монотонния, шумния град.

Минават забързани хора,
минават по мократа пръст,
носещи тежка умора,
носещи своят си кръст.

Спи!

Сънувай свят с изпълнени копнежи,

без лъжи, без грешки и без грях.

Свят пълен със любов и с думи нежни.

Един свят без болка и без страх.

Раздяла

Половин живот прекаран в самота.
Половин живот прекаран във тъга.
В очакване на сладостта и още
в очакване на срещите ни нощем.

Срещите прекарани със радост
в разцъфващата, свежата ни младост.
С целувките горещи като жар,
поднесени от съдбата като дар.

Красива вечер, красива тишина.
Но колко бързо свършва днес нощта,
когато знам, че това е за последно.
Това, което вършим не е редно.

Целуваш ме и ме галиш по косите,
самотни ще бъдат вече дните,
когато теб те няма, не си тук,
дори да съм в прегръдките на друг.

Довиждане! Съмва се сега.
Слънцето казва "Идва деня!"
и ние се разделяме още по влюбени...
След време ще търсим дните изгубени.

Но ти помни - обичам те аз.
И ще те обичам до сетния си час.
Но не можем да хвърляме в очите ни прах -
нашата връзка бе един грях.

Светлина

Аз те виждам едва.
Светлината ми пречи.
Частица една
дошла от далече.

Съвсем е близо сега светлината.
Много блести, очите изгаря.
Около мене е светло, но тъмно в душата.
Във мен една врата се затваря.

А преди бе далеч
и осветяваше света.
И сякаш със реч
говореше за любовта.

Пътя ни показваше,
знаехме къде вървим.
Какво да правим казваше,
а ние трябваше да продължим.

Но сега... сега заслепява
очите ми, моят живот.
И даже нямам представа
какво става с нашата любов.

Защото боли когато погледна
все едно раната някой соли.
Затова тази любов е последна.
Защото боли! Защото боли!

Сбогом

Не мога да кажа само с две думи
това, което ми тежи.
Дори със всички думи в ума ми
да разоблича твоите лъжи.

Не мога да продължавам по същият начин
да се доверявам, да вярвам, да страдам.
Не мога да продължавам да плача
и в сълзите тъгата да влагам.

Не мога, не искам вече да бягам
от истината, от реалността.
И няма вече все аз да се впрягам
а ти да я караш само така.

Не мога да слушам приказки празни
и да се правя на щастлива.
Не мога. А и те не са важни,
защото до душата не стигат.

А и как да стигнат - там има преграда
поставена от самият теб,
за да не може друг да посяга
на моето женско сърце.

Обичах те, а ти мене не
макар и умело да го прикриваше.
Чаках те през цялото време,
а ти в себе си се скриваше.

Така че приятелю сбогом ти казвам.
Мъчно е, но какво да се прави...
Както винаги аз ще приказвам,
но мога ли нещо сега да направя?!

Ще помня

Две очи и една сълза.
Вятър в косите...
Къде е любовта?
Остана във дните
на младостта.

Ти си отиваш.
Какво да направя?
Изобщо не спираш.
Сърцето изгаря.

Докосна ме, повярвах ти...
Радост и болка се сляха в едно.
Най-искреното дадох ти
и се завъртя любовното колело.

Но защо със чувствата ми си играеш?
Ако искаш върви си, но не ме наранявай.
А как те обичам ти сам си знаеш.
Върви при друга и не ме забравяй.

А аз ще те помня със радост.
И нашето време ще помня.
Онази щастлива младост,
която сега гоня.

Ще помня и веселите дни.
Във това ти сигурен бъди.
Само те моля - ти също помни.
Тръгвай! Не се обръщай! Върви!

Защо?

Защо не каза, че искаш любов?
Защо не каза, че ти ме обичаш?
Това бе просто зов,
но ти все още не го изричаш.

Защо не поиска моята душа?
Защо не поиска сърцето нещастно?
Защо не каза дума една?
Щеше да бъде прекрасно.

Да беше поискал мене самата,
да беше поискал моя живот,
да беше поискал даже съдбата..
щях да бъда твоя до гроб.

Но ти не каза, ти не поиска.
Вечно мълчеше, вечно го кри.
Все на дълбоко ти го подтиска,
а не можеш да кажеш на чувствата "Спри!".

Незнам нищо за теб

Дори не знам дали ме обичаш.
Дори не знам дали си такъв
за какъвто ти се наричаш,
за какъвто те приема светът.

Как да разбера държиш ли на мен,
когато винаги си различен -
вулгарен във някой ден,
а друг -приличен.

Не мога да разбера що за човек си,
след като до себе си не ме допускаш.
Не мога да разбера дали си естествен,
след като никога не се отпускаш.

Обичам те.

Обичам те! Без теб не мога да живея.
Обичам те! Нима не ме разбра?!
Какво не бих дала да се слеят
за кратко време нашите тела...

Обичам те! Животът ми е скучен,
когато си далече ти от мен.
Обичам те! Ти не си само случай
във моя еднообразен ден.

Обичам те! Не мога да търпя,
когато знам, че си със друга.
Как да си представя таз жена,
че галиш, любиш и целуваш?!

Обичам те! От толкоз дълго време.
Обичах те! Преди и след това.
И исках ти да си за мене,
и да съм за тебе аз една.

Обичах те! Но времето ни грабна.
Живота ни въвлече в своя ритъм.
Обичах те! Любовта ни бе славна,
но искам само нещо да попитам.

Обичах те, а ти не ме разбра
и потъна там някъде в тъмата.
Ти мислеше, че това е игра
и хвана друга за ръката.

Но свърши вече таз игра -
след тебе непрекъснато да тичам.
Та питам те: любов ли бе това?
Но аз все още те обичам...

Кажи!

Целувай ме, обичай ме, люби!
Гали ме нежно по косите,
говори ми без да те боли,
погледно ме влюбено в очите.

Забрави за болката, която
без да исках аз ти причиних.
Забрави за горчивината,
за всичко, за което аз греших.

Никога не бих желала
отново да те нараня,
но и никога не бих посмяла
да кажа първа тези две слова...

Онези двечки думички прекрасни,
съдържащи целия ми свят,
ту меко нежни, ту горещо страстни,
красиви като розов цвят.

Кажи ми ти, че ме обичаш.
Че въздух съм за теб, кажи!
За да можеш всеки ден да дишаш.
Говори сега, не ме лъжи!

Верни ли са ония твои думи,
че за теб съм слънце и вода,
че през неведомите друми
те водя като месечина във нощта?

Но знай, че слънцето се скрива.
Не се вижда понякога луната.
Въздухът се случва да не стига.
Че всичко свършва на земята.

Боли

Сърцето ми на парчета е разбито
и всяка част от него в плам гори.
И няма вече в него нищо скрито,
а само ме изгаря и боли.

Очите ми - те слепи са за друг
и пламъкът щастлив във тях го няма.
Изгасна откакто не си тук,
откакто вече не сме двама.

Ръцете ми - пречупени крила,
ласка те на друг не дават.
И не мога при друг да излетя -
те болят и не позволяват.

Устните - за думи те са неми.
Как да кажа на друг, че го обичам?!
Тез думи - малки, но големи?
И на друг във вярност да се вричам...

Сълзите ми - кървави реки
засъхват по бузите горещи
и оставят червените следи
за спомен на щастливите ни срещи.

Преди и сега

Ти бе за мен приятел и брат.
Ти бе за мен любовник и мъж.
Ти бе за мен красив слънчев свят,
във който живях само веднъж.

Но вече за мене си просто човек
без личност, без смисъл, без име.
Нищо, че живота ми няма да е лек,
ще свикна с това, макар след години.

Сън

Сън ли е нашата любов?
Всичко е толкова красиво.
Нали го няма онзи дълбок ров,
който ни делеше преди години?

Сънувам ли аз, че си до мен,
сънувам ли, че горещо ме обичаш?
Сънувам ли, че във всеки един ден
да ме закриляш и пазиш се заричаш?

Сън ли са твоите целувки,
с които ме обсипваш ежечасно?
И меките и нежните милувки?
А всичко е толкова прекрасно...

И така непрекъснато се чудя
дали е сън всичкото това.
Ако е така не искам да се будя,
а да продължавам да си спя.

Любов

На жестокото време на скалистия бряг
седя си и гледам бели звезди.
Търся те, искам те, чакам те пак.
Да дойдеш единствен, да дойдеш ти.

Звездите се смеят, гонят се бесни,
сменят се есен, зима и лято.
По теб съм изплакала толкова песни,
за мен ти стана нещото свято.

Болката е сладка. Болка от любов
как в душата хубаво париш.
Да бъдеш винаги, вечно готов
с длан нечия длан да погалиш.