Няма дори тишина

Гората я няма вече. Огънят я отнесе. А още трепериш от спомена и въпреки цялата тази пещ ти е студено. Толкова, толкова, толкова много студено. Сега вече няма нищо. Съвсем съвсем нищо. И затова е студено. Никога не е било. Всичките години в пустинята, под палещите лъчи на самотата. Знаеш как да се бориш с това. Но не и със студа. И разбираш, че не можеш да продължиш. Разбираш. Че не искаш да продължиш. Никъде.

Когато е горещо, боли. И винаги боли, и винаги е горещо. И когато вървиш, и когато черният пясък шуми под краката ти. Тихо, съвсем тихо, както е винаги тихо. Черно и тихо, и когато поглеждаш към огромното синьо слънце, то изгаря кожата ти, кожата ти, която отдавна е изгоряла. Сивите сгърчени мускули по черните скули треперят, когато боли. Винаги треперят, защото винаги боли. Но сините ти очи винаги срещат слънцето. Те никога не изгарят. Те са твърде крехки, за да горят. Те са най-крехкото нещо на света. Те са невинни очи. Те гледат напред и погледът ти се залавя за безкрая, за самотата на безкрая и тегли тялото ти след себе си. Стъпка по стъпка. Някога имаше прозорец и картини, които само очите виждаха през него. Някога имаше прозорец, който вече го няма, а картините се стопиха в безкрая, всички без една. Една голяма картина и две птици, и две трепкащи малки сърца. Картината е само в очите ти, тя се отразява в техния поглед, тя е винаги там отпред, и те я търсят, а я няма, а е само в тях, а никога не я е имало. Но когато очите гледат в безкрая и гонят себе си, не боли. Какво друго изобщо има значение.

Когато е вечер, на небето има звезди. Гледаш звездите и си мислиш за красотата на светлината. Мислиш си за огъня и за зората. Неподходящи мисли. Неестествени. Не значат нищо. Не значат нищо, защото огън в черната пустиня няма. А зора няма никъде. Но ти се иска да вярваш, че има, защото зората прави синьото слънце красиво. Красиво, ей толкова мъничко красиво, точно колкото искаш да го видиш. За това си мислиш, и бавно се унасяш, докато очите потреперват и избледняват в тишината. Когато настъпи пълен мрак, там е само тишината, в която целият безкрай се стопява, тя е толкова топла и уютна и тогава не е горещо, или не много, нито боли. Или не много.

Все някога всичко свършва. Когато един ден се озоваваш в гората, изведнъж разбираш, че никога вече не искаш да видиш пустинята. Когато е зелено, си спокоен. Когато листата шумят, си щастлив. Когато катеричките подскачат, когато птиците пеят, когато сърните се гонят. Знаеш, че има някой друг. Когато дърветата са толкова високи и големи и величествени и живи, знаеш, че и ти си жив. Ти си горското дете. Сякаш само си сънувал черния пясък и синьото слънце. Сякаш топлината не гори, а те кара да тичаш. Смях, вятър, шепотът на листата, лъчите на светлината, и всичко се върти, една подскачаща феерия от цветове, сред която наистина съществуваш. Сред която сините очи искрят, защото те са за това. Ти никога не знаеше това, преди да знаеш, че има гора. Ти никога не знаеше какво е живот. Ала знаеш ли сега? Има ли гора? Има ли значение? Няма, защото пътеката е постлана със златните листа, които леко се слягат под краката ти, докато тичаш и знаеш, че не си сам.

Щеше да тичаш винаги, ако не беше стигнал до езерото. Щеше да се смееш, ако не беше зърнал спокойните му води. Щеше да танцуваш. Само ако не беше погледнал сред леките вълни. Ако не беше видял картината от погледа си. Отразена в синята вода, така, както винаги си си я представял. Прелестна по всеки един начин. Невъзможно красива. Толкова, толкова истинска. Тя те зове. Зове така, че никога не би могъл да й се противопоставиш. Никога. Когато протягаш ръка към нея и пръстите ти докосват водата и разлюляват повърхността, за пръв път заставаш очи в очи с любовта. За точно един единствен миг не би могъл изобщо да бъдеш по-щастлив. Едничък миг, в който всичко има смисъл, в който всичко е прекрасно. Миг, в който знаеш какво е да имаш сърце. Миг, който свършва.

Небето притъмнява и този ужасен гръм, и отново болката, и езерото вече го няма, още преди да си осъзнал, че си се докоснал до собствените си илюзии. След това още един и още един, докато цялата гора не пламва и огънят не се понася навсякъде, заедно с тътена. Преди да знаеш какво да правиш, вече бягаш, както винаги, просто бягаш, някъде надалеч и си спомняш за пустинята. В пустинята няма огън. Там никога няма огън.

Не знаеш колко дълго си бягал, когато усещаш нещо да тупти в джоба на дрехата ти. Тичаш, но забавяш, мъничко, колкото да го извадиш, и то е птичка. И тя ти казва, здравей, аз съм твоята малка надежда. С теб, от толкова отдавна. Винаги с теб. А така и не се запознахме. Съжалявам, толкова съжалявам, че никога не се запознахме, мълви птичката, докато поема последните си глътки въздух, докато поема пепелта, която се носи навсякъде. Ако знаех, мълвиш ти, само ако знаех, че толкова много ще боли. Никога не ме е боляло толкова, малка птичко, мълвиш. Само ако знаех, шептиш на ухото й, докато тя заспива своя последен сън. Прибираш я до сърцето си и не можеш да спреш да бягаш, защото боли още повече, защото огънят те преследва със зловещите си искри. И последното, което си спомняш, преди да паднеш, е как откъсваш малка клонка от дървото. Дървото, което беше величествено. Което беше живо. Дървото, което беше гората. Гората, която беше твоето най-голямо щастие. Която беше...

И лежиш на земята, докато стихията бушува над теб, докато всичко избухва, докато всичко изчезва, завинаги, сякаш никога не го е имало, и стискаш малката клонка. Стискаш я с всичка сила и започваш да плачеш. Чуваш глас, но не го разбираш, собствените ти устни мълвят нещо, но не можеш да мислиш, можеш само да плачеш и да проклинаш деня, в който си видял езерото. Сякаш цялото ти същество се излива със сълзите ти, бавно, неусетно изтича надолу през свитите ти пръсти, докато клонката се стопява неумолимо. Та тя не е за теб, а и какво си ти, сълзите, попили в земята. Когато за малко отваряш очи, те отдавна са помръкнали. Никога няма да бъдат невинни очи.

Гората я няма вече. Огънят я отнесе. А вече я няма и пустинята. Никъде не можеш да продължиш. Разбираш го, макар да не искаш да спреш да плачеш. Сънят свършва, но ти никога няма да се събудиш. И в чернотата, където няма нищо, където няма дори тишина, чуваш и винаги ще чуваш само подигравателните гласове, които мълвят, сам. Сам, сам, сам, сам, сам. Сам, сам, сам, сам, сам. Сам, сам, сам, сам, сам.
Та защо плачеш? Ти никога не се обърна.


Автор: Моридин